БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ 

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 285 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

==============================

No. 3146, Tuesday, 22 September 2015

==============================

СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО  (ФЕРДИНАНДА –ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА) – ЕДИНАДЕСЕТА ЧАСТ: ВЪВ ВИДИН

Авторът: Фердинанда Стефанова Стригачева (1897-1976)

В земеделската катедра във Видин

 Въпреки всички трудности и неудобства трябваше да поема новата си длъжност в катедрата във Видин. Директор тогава беше Алесандър  Данаилов от Копривщица, възпитан и добър човек. Той не ме остави като пунктов агроном, а ме назначи при катедрата да завеждам скотовъдството във Видинската околия. Задачата беше Сименталското говедо да се смени с подобрената Искърска порода и Германската благородна свиня с Монголската. Той не ме тормозеше в службата, но самата служба не бе лека. По петнайсет дни в месеца трябваше да бъда в обиколка по селата, а по някой път ставаше нужда и там да се преспива и много често и пеша да се ходи. Обикновено с файтона с двата най-хубави коня разполагаше директорът, защото с него той трябваше да обикаля целия окръг. Кабриолетът бе за околийския агроном и администратора, а ние със стария дядо Гарнаут разполагахме с една резнебитена двуколка, в която впрягахме стария кон Белчо.

Дядо Гарнаут беше руснак и не бе много необходим в службата, но го държаха колкото да може да изкара малка пенсийка. Беше специалист по пчеларство и самият той бе тих като пчела, но понеже не знаеше добре български език, срещаше трудности по селата, затова обичаше винаги да ходи заедно с мен. Не разбираше много добре и от впрягане и разпрягане на коня, така че и за това трябваше да се грижа и да го правя. Караше двуколката само докато излезем из града, веднага започваше да дреме и изпускаше юздите, затова трябваше да поема юздите аз, за да не се сблъскаме с някоя насрещна каруца и да се прекатурим. Така със стария Белчо и дядо Гарнаут обикаляхме заедно цели три години Видинска околия. И сега си спомням как за една Нова година дядо Гарнаут ме помоли двамата с него да купим чувал трици подарък за стария Белчо, който толкова пъти ни е возил по разнебитените пътища на Видинска околия.

Колегите ми във Видин бяха Александър Пухлев – околийски агроном, а Димитър Бакърджиев, Кирил Николов и Еждик Борлак бяха ръководители на земеделските училища в Брегово, Арчар и Гурково със специалистките Мара Стефанова и Върба Върбанова. С Димитър Бакърджиев и Николов се познавах още по-рано като наши другари, а като се преместих във Видин, заварих завърнали се от Виена вече като доктори и другарите Илия Калчев, Иван Доганов и Георги Попов, с които заедно бяхме работили в Задграничния комитет, така че в идейно отношение бях много по-добре, отколкото в Боруш. Скоро се свързах с партийния секретар и тук, понеже другарите във Видин ни познаваха и двамата с мъжа ми, така че по-лесно се свързах с нелегалната партийна организация отколкото във Велико Търново. Когато тръгвах по селата, често се отбивах до секретаря на партията Лозан Порчелов. Той държеше малко дюкянче на пазара с жена си Евгения Порчелова – плетачка. Около тях постоянно се навъртаха тайни агенти, но аз все пак успявах да се добера до някой брой нелегален вестник и го разнасях по селата. Във видинските села имаше много познати от нашия край. Предавах им вестника, а те го предаваха на други по селата и така успешно вървеше неговото разпространение.

Димитър Бакърджиев, агроном

Службата наистина не беше лека. През един студен януарски ден трябваше да замина за селата Каленик и Молалия чак до сръбската граница да провеждам временни курсове по земеделие. Беше толкова студено, че из пътя по шосето бе спряло всякакво движение на каруци, а трябваше на всяка цена да се замине. Пренощувах в Каленик в малка стаичка и на сутринта, като се събудих, на завивката около устата ми бе се образувало скреж.

През пролетта на 1932 година взех участие в комисията по пролетния преглед на добитъка във Видинска околия, който редовно се извършваше всяка пролет. От селата Косово и Делейна, намиращи се чак до сръбската граница, трябваше на другия ден да се прехвърля в с. Арчар и Извор, които граничат с Белоградчишка околия. Път далечен и труден, но къде с превозни средства, къде пеша изминах го и на другия ден бях вече в Арчар, където прегледът свърши рано, и след това заедно с ветеринарния лекар д-р Тодоров трябваше да заминем за с. Извор. Той остана на обед по покана на някои стопани, приготвили печено агне. Аз обаче гладна трябваше да тръгна сама пеша за Извор, защото ветеринарният лекар пътуваше с кон, а пеша и не можех да вървя наред с коня. На излизане от селото бях “тържествено” изпратена от цяла сюрия кучета, от които се запазих с кол, изваден от един трънлив плет. Минах покрай малка селска къща сред голяма градина с много нацъфтели лалета и зюмбюли. Стара баба държеше малкото си внуче, а снахата почистваше градината. При вида на това бедно селско семейство си помислих за моето дете, което в момента не знаех дори къде е, защото постоянно го разнасяха ту в бащината ми къща, ту в Белоградчик при сестра ми. А пък аз съм тръгнала пеша по непознати места и неизвестни пътища.

Пътят вървеше между подраснала сечина от хубави дъбови гори. През цялото време не срещнах жива душа, нито човек, нито дори куче поне да ме залае. По едно време ме достраша и продължих с ускорени крачки. Стигнах до едно забутано селце Мали Дреновец и вече бях доста прегладняла. Седнах пред малка кръчма навън да си отпочина и похапна малко и извадих от чантата си сухи кюфтета. Скоро около мен се събраха деца, които играеха по пътя, и започнаха да ме питат “какво е това черно сирене”.

Продължих пътя си към Извор, но преди да стигна до селото забелязах отдалече отляво схлупени сгради всред дъбова гора и по средата се надигаше кубе най-отгоре с кръст. Досетих се, че това е Изворският манастир, за който ми разправяше моят колега Славчо Симов, че в него е имало много интелигентна игуменка майка Аполинария. Рекох да използвам случая да пренощувам там и да се запозная с нея.

Изворският манастир “Успение Богородично”

Когато влязох в двора на манастира, плени ме чистотата. Всички сгради и овощни дървета наоколо бяха белосани с вар. Целият двор миришеше на зюмбюли и горски теменуги, а наоколо радостно бръмчеше рояк пчели. Когато обаче влязох в една от техните килии, където ме покани млада и хубава калугерка, веднага ми замириса на мухъл, на нещо старо и отживяло, което си отива вече. Легнах малко да си отпочина от изморителния път, но скоро в стаята ми влезе пак същата калугерка, за да ми съобщи, че игуменката поръчала да ме заведат в нейната килия. Майка Аполинария беше висока и стройна жена. Четеше някаква книга и по корицата се сетих, че не ще да е черковна. Направи ми впечатление, че нейната добре подредена с вкус стая не миришеше на мухъл, а на тоалетен сапун.

След обичайния разговор седнахме да вечеряме. “Каквато ни е вярата, такава ни е и вечерята”, каза майка Полинария, но вечерята не беше лоша – младата прясна коприва, приготвена с орехи, ми се видя много вкусна. С красноречивия си език и грациозни движения игуменката подхождаше по-скоро да я гледаш на сцената, отколкото в манастира. По време на вечерята непрекъснато я наблюдавах и си мислех върху причините, които са я докарали тук. След това отидохме да спим в нейната килия, където гореше отдавна запалена газена лампа и вече се чувствуваше разваленият въздух, затова побързахме да изгасим лампата, още повече че луната се бе издигнала високо и светеше върху прозорците.

Бельото на игуменката съвсем не бе в хармония с черното расо. Легнахме на два срещуположни кревата и продължихме разговора. Като разбра, че съм завършила във Виена тя ми каза, че и тя е живяла там и назова всички виенски театри и музеи. И двете много се зарадвахме и се надпреварвахме да си разправяме спомени, а те тук всред манастирската тишина ми се виждаха още по-скъпи. И така унесени в спомени за миналото тя сама започна да ми разправя как е станала калугерка. Като младо и хубаво момиче била изпратена за наша разузнавачка в Румъния. Но за да може успешно да изпълни своята мисия, трябвало е да се омъжи без любов за някакъв чокой. Мъжът ѝ излязъл добър човек и тя силно го обикнала. Благодарение на него обиколила всички европейски столици. Любовта към съпруга не ѝ попречила да изпълнява своята мисия – да шпионира неговото отечество и да служи на България. Обаче когато била разкрита, мъжът ѝ я спасил. Подкупил с много злато лодкар да я прекара през Дунава на българския бряг. При раздялата тя обещала на мъжа си да му остане вярна. И за да устои на това обещание, станала калугерка. Унесени в този разговор неусетно измина нощта. Клепалото започна да бие за сутрешна молитва. Майка Аполинария покани и мен на сутрешната молитва. Не ми беше удобно да откажа и тръгнах с нея. Тя влезе навътре в черквата, а аз останах близо до вратата. Пред мен горяха много свещи и гласовете на двете млади калугерки се сливаха в чудна хармония.

Още на разсъмване в пролетната утрин поех пътя за село Извор. Незабравима пролет! Въздухът беше лек и прозрачен и миришеше на горски теменужки. Това ме ободри и с бързи крачки и добро настроение тръгнах към селото и из целия път непрекъснато мислех за майка Полинария и за двете млади калугерки погубващи младините си в манастира.

След почти четири десетилетия през 1971 година във Вършец срещнах случайно познат от село Шипот. Попитах за майка Аполинария, и той ми каза, че наскоро била починала.

Късно една вечер при мен в Извор дойде моят братовчед Димитър Георгиев, бивш политзатворник, тогава учител в с. Шипот, та през нощта да направим нелегално събрание. Той бил организирал събранието и хората ме чакали вече. Това бе по време на блоковото управление, когато терорът бе поутихнал, но стопанската криза се засилваше, и заедно с това и раздвижването на масите растеше. Партията съществуваше нелегално, а също така и “Работнически вестник” излизаше нелегално. Преди да тръгна от Видин се отбих се при секретаря на партията – все същия Лозан Порчелов и взех няколко броя “Работнически вестник”. Без много да се колебая, въпреки студа тръгнахме с Димитър за Шипот, отстоящо на няколко километра от Извор. На края на селото към нас се присъединиха още трима души въоръжени, но не с пушки, а с големи овчарски тояги. Така придружени от тях, тръгнахме по заснеженото шосе. Едва личеше коловоз, който само ни спъваше, затова решихме да тръгнем направо през полето, за да скъсим разстоянието. Снежната покривка през деня бе се разтопила от слънцето, а сега бе замръзнала и образуваше отгоре здрава ледена покривка, и можеше да се върви без да потъват краката. Като извървяхме два-три километра, отдалече се чу кучешки лай, добре че не беше виене на вълци. И наистина скоро пред нас започнаха да се виждат крайните къщи на селото, цялото потънало в мрак. В стая, добре отоплена, но слабо осветена от една висяща по средата лампа, видях около нея наредени повече от трийсет човека и всеки държеше голяма тояга. Димитър забеляза моето смущение и побърза да ме успокои: “Не бой се, – каза ми той – тук всички са наши другари. Шипот е наша крепост!” Говорих им по международното и вътрешното положение на страната и за стопанската криза. На края им дадох няколко броя “Работнически вестник”, които се предаваха от ръка на ръка като светиня. Разискванията във вид на разговор продължиха до сутринта.

Върнах се във Видин с повишено настроение, защото курсът по земеделие бе добре посетен и селяните останаха много доволни. И най-важното беше, че в това затънтено село Шипот успяхме да проведем и нелегално събрание, където мъчно достигаше нелегална литература, но което по-късно често бе посещавано от бродещите тогава из Видинска околия партизани и нелегални. Шипот наистина беше наша крепост. По-късно партизаните от отряда Бенковски са се крили в Изворските шумаци близо до манастира. Там се е укривал и раненият Асен Балкански, преди да бъде препратен на лечение при нашите другари д-р Илия Калчев и д-р Георги Попов.

Бъдещият д-р Илия Калчев (2) във Виена, 1927 г.

Цял месец прекарах в с. Извор при крайно мизерни условия. Улиците бяха криви, кални и издълбани, къщите – малки и схлупени, децата – слаби и окъсани, добитъкът – мършав и гладен. Земята беше плодородна, но разпокъсана и набраздена с широки синори обрасли с тръни и бурени.

А преди около една година чух по радиото, че изворските оранжерии сега по производство на ранен зеленчук са първи в окръга. Изворчани сега се радват на високи добиви. По нивите им се белеят чували с изкуствен тор, за какъвто в миналото те нямаха и представа. И когато слушам за всичко това, душата ми се пълни с радост, че и ние, старите агрономи, все нещо сме допринесли за днешния стопански възход на нашата социалистическа родина. Когато ме преместиха от училището Боруш при катедрата във Видин, бях много обезпокоена. Едно, че детето ми бе малко, а аз трябваше често да преспивам по селата, и друго – страхувах се дали ще мога да се справя с работата си. Обаче в течение на три години така свикнах с новата си работа, че въпреки скитането по селата, несгодите и тормоза изпитвах удоволствие. Сега вече имах по-широк допир със селското население и покрай служебната си работа можех да бъда полезна и за партията. Аз не бях от онези смели революционерки, които с оръжие в ръка се бореха с врага и загинаха в борбата. Прекланям се пред техните смели подвизи и героизъм. Аз бях и си останах до края на живота една обикновена жена и майка. Моето оръжие срещу враговете на народа бе пропагандата. Ето защо навсякъде по селата, където ходех, пръсках не само земеделска, но и комунистическа просвета. Много хора и много мои ученички съм спечелила за нашата справедлива кауза.

Семейна снимка с децата Атанас и Стефан, 1937 г.

===============================================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

Празник в Белоградчик

Капелмайстор Димитров е в отпуск от фронта

====================

Sofia, 24 July 2015 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)