БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 335 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
Knowledge gives life to the soul
Редактор – стопанин: Проф. Б. В. Тошев (Белоградчик)
===================================
№ 5304 събота, 13 юни 2020 г.
===================================
СЪБОТЕН ПОДЛИСТНИК: ИСТОРИЯ – НАУКА – ПОЛИТИКА: КИРИЛ И МЕТОДИЙ – БЪЛГАРИ ИЛИ ГЪРЦИ
Това е втори Подлистниик на Белоградчишкия ежедневен илюстрован лист с текст за размисъл от г. проф. дмн Йордан Табов, от Института по математика и информатика на Българската академия на науката. Всичко, което се публикува в нашия Лист е отворено за дискусия: одобрение, възражения, други аргументи, допълнения. Изобщо политиката на Листа е да освободи процесите и явленията в обществото от изкуствено наложените им рамки – без това не би могло да се преодолеят историческите митове и фалшификации, заседнали в съзнанието на хората от дълги години. Изобщо нашият Лист е свободната територия за размисли и анализи – без тях предубежденията и лъжите не могат да бъдат елиминирани. Не случайно нашето мото е: Знанието дава живот на душата.
БЪЛГАРИ ИЛИ ГЪРЦИ СА БИЛИ СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ
Йордан Табов
По този въпрос е имало и има различни мнения.
Според старите български текстове и според българската традиция те са били почитани като българи.
В началото на ХІХ в. в науката се налага тезата, че са били гърци.
В наши дни преобладава мнението, че те са били със смесен произход; според някои учени баща им е бил грък, а майка им – славянка, а според други обратно: майка им е била гъркиня, а баща им – славянин. Тук също има разнобой – според едни под славянин/славянка трябва да се разбира „български славянин/славянка”, а според други родителите им са нямали нищо общо с българите.
Борбата за църковна независимост
Българската почит към светите братя е била важен елемент в борбата на българите за църковна независимост, водена около средата на ХІХ век. Борба, в която техен противник е била Цариградската патриаршия.
През 1853 г. панагюрецът Велко Королеев издава „Месецослов или календар вечний”. В него след църковния календар на страница 47 под заглавие „Месец мая ден 11-ий” той отправя апел за честване на паметта на двамата братя:
„В тойже ден творим памят светих преподобних отци наших, Методия и Константина, нареченаго Кирила, Епископов Моравских, учителей Болгарских, и всех славянских народов, и братия Едноутробни, от рода Болгарского … и тако должни есми на всякое лето да им творим памят и да им празнуваме торжествено Празника.”
За тия думи Цариградската Патриаршия повиква В. Королеев на съд, укорява го и заповядва да донесе всички непродадени бройки от календара, за да ги унищожи; те са били изгорени.
В „Цариградски вестник” брой 329 от 18 май 1857 г. редакцията на вестника помества следното съобщение: „В предшедшата субота, на 11 май, памят празнува ся на болгарских просветителей светих Кирила и Методия в церквата славяноболгарска святого Стефана и преподобнаго Йоана Рилскаго. Тука в Цариград пръв път бе това тържество: похваляваме нашите в Цариград пребивающи болгари заради нихното тепло родолюбие и заради честта, която показаха към приснопамятните наши отци и просветители. Заради туй обявляеме въобще за да възприемат той пример по сичка Болгария да празнуват на всякое лето паметта на тия светий.”
Призивът в това съобщение е намерил широк отклик във всички краища на България; започналото масово честване на Кирил и Методий е било акт на отцепване на българските християни от Патриаршията и стъпка към създаване на собствена отделна църковна организация, която ще уважава българските светии и техните празници.
Отношението на Цариградската патриаршия към Кирил и Методий през вековете
Според днешната историческа картина на дейността на светите братя те са представени като християнски духовници и мисионери първоначално от лоното на Цариградската патриаршия, а после и като епископи на Римската църква. Като изпълнители на религиозно-политически поръчки инициирани от Византия, те са били изпратени с мисия при хазарите, а после и във Велика Моравия – да удовлетворят молбата за покръстване от страна на владетелите на Велика Моравия Ростислав и Святополк.
В монографията си за делото на Светите братя Б. Ангелов отбелязва: „Всички изследвачи на старите славянски литератури считат, че прославянето на Кирил и Методий е почнало твърде рано … Поради своята ранна смърт, Кирил е бил по-рано канонизиран и честван от църквата … Канонизацията на Методий е станала наскоро след неговата смърт, също в България …”
Канонизиран и честван от църквата … От коя църква? От Цариградската Патриаршия, от Рим, или от някоя друга – „Българска” църква?
Тези въпроси не са случайни. Работата е там, че Цариградската Патриаршия е канонизирала Светите Братя само преди 50-тина години – през 1971 г.!
Специалистите по славистика не са оставили без внимание един много странен факт: около 200 (!) години – всъщност почти до края на XI в. (!) – византийските документи не съдържат НИЩО за св.св. Кирил и Методий, за създаване на славянската азбуки и т.н. Първите стигнали до нас византийски сведения по този въпрос са в жития, написани от „архиепископа на България” Теофилакт в края на XI в. Предлага се обяснение, че византийците са считали славяните за варвари и поради това не са се интересували изобщо от техните «писмена».
Е, може би това е така. Макар че византийците по-скоро биха употребили презрителни думи, отколкото да мълчат. Да допуснем, че всички византийци дружно са мълчали в продължение на 200 години. Въпреки това има и още една подробност – разпространението на християнството. Именно това се приписва като инициатива на Цариградската Патриаршия! Как така византийците са пропуснали да се похвалят с подобна заслуга?
Видният московски специалист по славянска филология Бернштейн специално отбелязва: „Патриарх Фотий четири години след Моравската мисия в 867 г. изпраща на източните патриарси енциклика (окръжно послание), в която подробно се съобщава за успехите на византийската църква в разпространението на християнството, за укрепването му т. н. В тази енциклика няма нито дума за моравската мисия. Разбира се, това странно обстоятелство отдавна е трябвало да привлече вниманието на историците.”
Да добавим, че още един детайл би трябвало да привлече вниманието на историците: „архиепископът на България” Теофилакт е оглавявал Охридската архиепископия, която макар по негово време е била в границите на Византийската империя, е била независима от Цариградската Патриаршия, неин съперник, срещу който Патриаршията е водила дълга борба – чак до закриването на Архиепископията през втората половина на ХVІІІ в. При това положение е естествено светиите, специфични за Охридската архиепископия, да са били не просто игнорирани, но презрително отхвърляни от Патриаршията! Тя е действала в тази посока доста шумно в средата на ХІХ в., когато е осъден В. Королеев и изгорен „Месецословът” му (както по традиция се е правело с „еретични” книги), след това по-тихо, и накрая – завой на 1800 в 1971 г.
И още нещо: въпреки твърденията, че Киевска Русия е била покръстена „от Византия”, византийски сведения за тази „победа” на византийската вяра липсват: не се знае кои са били византийските мисионери, какви са имената на първите епископи в новопокръстената страна, кой и как е разпространил там „славянски” – Кирило-Методиевски – богослужебни книги, защо основните термини в руското християнство оттогава и досега са различни от гръцките, но досущ като българските (а те пък приличат на латинските):
вяра – лат. vera (истина, фр. verite) – гр. δόξα (докса, ορθόδόξα)
църква – лат. circus (кръг вярващи) – гр. εκκλησία (еклесия), фр. eglise
кръст – лат. crucifixus (распятие) – гр. σταυρός (ставрос)
олтар – лат. altarium (ger. фр. altar) – гр. βωμός (вомос)
оцет – лат. aceto (ацето) – гр. ξύδι (ксиди)
кандило – лат. candela (свещ, вощеница) – гр. νύχτα-φως, κερί
презвитер – лат. presbyter – гр. Πρεσβύτερος
Последното е просто изписване на новогръцки на думата презвитер; в гръцката ортодоксия няма такава длъжност.
Тук трябва специално да отбележим, че в тези разсъждения първоначалните етимологични корени на термините са без значение – съществена е връзката (и може би по-точно заимстването) на изброените български/славянски християнски термини с (от) латинските.
Отношението на Римо-католическата църква към Кирил и Методий
То може да се определи като отрицателно, с известни изключения. Например папа Адриан ІІ е приел Кирил и Методий много сърдечно, благословил е техните преводи и е дал на Методий сан на епископ на Велика Моравия. Неговият приемник обаче одобрява изгонването на учениците на Светите братя от Велика Моравия и забранява богослужението на славянски език.
По-късно, на събор на Католическата църква в Сплит в средата на ХІ в. Методий е споменат като еретик. Чак към края на ХІХ век Рим започва да се отнася към Кирил и Методий с уважение.
Важно за нас е да знаем, че в далечното минало думата „българин” за Католическата църква в религиозен контекст е била синоним на „богомил”. Като се има предвид широкото влияние на богомилските идеи не само сред катарите във Франция, но и сред патерените в Италия в близост до самия Рим, лесно е да разберем, че кървавата разправа на Римските папи с „еретиците” е засегнала и самата дума „българин”. Всичко, свързано с християнството на българите, е било внимателно проверявано,
цензурирано и поправяно. Поучително е, че например книгата Царството на славяните на Мавро Орбини само две години сред напечатването си е била забранена със специална була, издадена от папа Климент VІІІ на 7 август 1603 г.; забраната е била включена в “Index Librorum Prohibitorum”- „Списък на забранените книги”, издаван периодично за наставление на католиците и служил като ръководство за дейността на Инквизицията. Ето текстът в „Списъка” от 1607 г.:
От него става ясно, че книгата е забранена „докато от нея не се изтрият имената на еретиците”. „Изтриването” е било грижа на всички „истински” католици, но преди всичко специална задача на Инквизицията и определени ордени. И докато „изтриването” от голям брой отпечатани книги не е било лесна работа, с ръкописите такава процедура е била нещо стандартно … Затова вероятно названието „българи” в ръкописите е било и изтривано, и поправяно – заменяно с нещо друго, може би например със „славяни”.
Една от съвременните български визии за произхода на Кирил и Методий
Да разгледаме типичен пример – разсъждения и обяснения на Д. Петканова; те са остовани предимно на сведенията от Пространните жития на Кирил и Методий:
„Длъжността друнгарий, която заема бащата на Константин, е висока управленческа длъжност. В Пространно житие на Кирил се казва: „друнгарий под стратега”, т. е. помощник градоначалник, втори след стратега. Семейството на друнгария Лъв се състои от седем деца. Последното, най-малкият, е Константин. Това многолюдно семейство според житиеписеца на Методий е „от добър и почтен род, отдавна познат на бога, на царя и на цялата солунска област”. Какво точно означава това, не можем с положителност да кажем. Много често житийните герои са от добър и блогочестив род.”
„Какъв е бил народностният произход на семейството, пространните жития не съобщават категорично. Един по-късен паметник, а именно краткото Кирилово житие, известно още като „Успение Кирилово”, известява, че Константин бил „родом българин”. Това сведение се тълкува в науката различно: като автентично или като плод на патриотично виждане от страна на по-късен автор. Според мен краткото Кирилово житие в този вид, в който го познаваме, е късна творба—от XII или XIII в. Тя е съзвучна с общата патриотична насоченост на литературата ни от онова време.”
„Според състоянието на паметниците въпросът за народностния произход на Кирил и Методий многократно е дискутиран. Оформят се три хипотези. Според едната Лъв и жена му (в краткото житие назована Мария) са гърци. Тази хипотеза се опира на факта, че обикновено управленческите длъжности във византийската империя са се заемали от гърци. Освен това в житието на Методий се казва по повод назначението му за управител на едно „славянско княжество”: „а пък аз казвам, като да предвиждаше [царят], че ще го изпрати за учител и пръв архиепископ на славяните — да се запознае с всичките славянски обичаи и да обикне славяните постепенно”. Това заявява един книжовник славянин, а не грък, следователно не можем да го виним в тенденциозност. От казаното следва, че Методий не произхожда от славяните. Иначе не би било нужно като управител постепенно да ги опознава и обиква. И в житието на Кирил има податки за гръцкия произход на двамата братя. Една от тях е, че Кирил има гръцко самочувствие. Когато говори за византийската култура, той казва: „от нас са произлезли всички изкуства”. Освен това той създава поезия на гръцки език; а при смъртта му папата заповядва на всички гърци да пеят над него заедно с римляните.”
„Втората хипотеза можем да наречем славянска или българска. Част от учените разсъждават по друг начин. Имало е случаи в живота на византийската империя, когато и негърци са заемали високи държавни постове; не е изключено такъв да е случаят и с друнгария Лъв. Освен това Кирил и Методий владеят в съвършенство славянския език с всички тънкости; трудно е да се до пусне, че не са родени славяни. А Кирил много горещо и убедено защищава славянските интереси в Моравия и Венеция, бори се за културното равноправие на славяните, проникнат със симпатия към тях. Не е ли това доказателство за неговия славянски произход?”
„Третата хипотеза е междинна, тя се опитва да помири първите две и да даде отговор на възникналите възражения при едната и при другата. Според нея Кирил и Методий са деца от смесен брак, бащата бил грък, а майката славянка.”
„В проблематиката за Кирил и Методий въпросът за народностния му произход не е най-важният. Историята познава най-разнообразни случаи — българи на служба при сърбите и възторжено пишещи за тяхната земя (например Константин Костенечки); сърби на служба при българите—например учителят Константин Огнянович, не по-малко български патриот от самите българи; гърци на служба при русите, българи проливали крьвта си за гръцката свобода и тачени от гръцкия народ като герои. Решаващото е същността на делото на Солунските братя. Те са могли да бъдат по майка славяни или да произхождат от погърчен славянски род, но са могли да бъдат и чисти гърци, работили за благото на славянството. Родени в един почти славянски град, от детство те са билингвисти (Билингвизъм — двуезичие (от лат. bilinguis — двуезичен)), проникнати със симпатия към славяните. В град, в който живеят съвместно люде от две народности, нещо напълно естествено е от двете страни да се владеят и двата езика. След време, когато император Михаил III възлага на Константин моравската мисия, той казва: „Вие сте солуняни, а всички солуняни говорят чисто славянски”. Наученото в родния град Константин и Методий имат възможност по-късно да доразвият и усъвършенствуват. Освен това не бива да се забравят още някои немаловажни предпоставки—природните филологически дарби на Константин.”
В тези обяснения прави впечатление честото използване на думата „славяни”. Били ли са жителите на земите около Солун „българи”? Българи или „други славяни” са били „славяните” в Солун?
Една от руските визии за произхода на Кирил и Методий
Ще се спрем на схващанията на един от най-авторитетните московски специалисти по тази тематика – Бернштейн.
Ето няколко бележки, които той прави за достигналите до нас сведения в различни извори, за да обясни многобройните противоречия в тях:
„По-трудно е да се определят различните интерполации и поправки, наложени от конкретни нужди на съвременния политически и църковен живот. Под въздействието на изискванията на времето в старите текстове са били добавяни допълнения и даже правени поправки.”
„Реконструкцията на първоначалния текст на Житието на Кирил и Житието на Методий е много сложна задача, тъй като достигналите до нас текстове в различно блеме са били допълвани или съкращавани.”
„Очевидно е, че в Житието на Кирил авторският текст се редува с добавки на чужд текст …”
„Особено сложна е била съдбата на първоначалния текст на Житието на Методий, богат с български интерполации.”
Споменатите в тези цитати Жития на Кирил и Методий са текстовете, наричани още „Пространни жития”, Латински жития или „Панонски легенди”.
Към едно друго житие – „Успение Кирилово” – Бернштейн ясно изразява отрицателно отношение, като се позовава на друг руски изследовател от ХІХ век – Билбасов:
„Съдържанието на „Успение” представя много нови факти, но повечето от тях не будят доверие.”
Основната причина е, че според това житие Кирил е бил българин.
Берштейн доста подробно обяснява мнението си, че Пространните жития са по-достоверни от „Успението”. Той пише:
„В България … се е водила борба с Византия за самостоятелна българска църква, за богослужение на славянски език. … Трябвало да се покаже, че създателите на славянската писменост и организатори на богослужението на славянски език са били българи, че още преди Моравската мисия Константин Философ е проповядвал Божието слово на славянски език, покръствайки голям брой езичници, че още тогава е имало славянска писменост.”
За евентуална тенденциозност и на Пространните жития той пише:
„Някои изследователи … считат, че създателите на Житието на Кирил и Житието на Методий отразяват събитията тенденциозно. Разбира се, тенденциозни са били всички достигнали до нас паметници … обаче трябва да се разберат характерът и причините за тази тенденциозност. В Моравия и Панония тя е можело да се отрази в представянето на борбата на дейците на славянската църква с немското духовенство и папската курия …”
На тази база той прави следния извод:
„Ето защо при разлики между моравско-панонските и българските паметници при представяне на славянска проблематика повече доверие будят първите паметници.”
И даже стига дотам да твърди, че при написването на „Успението” авторът е използвал Житието на Кирил тенденциозно, внасяйки съществени промени:
„Много ярко и последователно „българските тенденции” отразява паметникът, известен с названието „Успение Кирилово”. То е написано с използване на „Житието на Кирил” с много допълнения.”
Според него Панонските легенди са старо творение:
„Споровете за времето и мястото, когато и където са създадени Житието на Кирил и Житието на Методий не спират до ден днешен. За времето на поява на този паметник понякога са били изказвани най-фантастични хипотези и предположения. Така например сравнително неотдавна българският филолог Киселков решително твърдеше, че ЖК и ЖМ са били написани … в ХV в. ! И всичко това въпреки че най-старият запазен препис на ЖМ се съдържа в кодекс от ХІІ-ХІІІ в.”
На спора за времето на създаването на Панонските легенди ще отделим специално внимание, а сега ще добавим още един цитат от Бернштейн, повод за още негова критика за разпространението на „българската тенденциозност”:
„… в един късен руски препис на „Проложното житие на Константин Философ” четем: Свети Кирил Философ е бил родом българин от град Солун.”
В писаното от Бернштейн за съжаление няма нито дума за отношението на католиците към „българската ерес” – богомилството, а оттам и към самата дума „българин” и производните й. Повлияло ли е то на отбелязаната от него тенденциозност на Панонските легенди и в каква посока?
Критиката на Киселков
В подробен труд Васил Киселков (1887-1973) прави анализ на предпочитаните от Бернштейн и съмишлениците му жития – Житието на Кирил и Житието на Методий; изводите в него са, че те са съставени в средата на ХV век. Това в голяма степен обезсилва обясненията на Бернштейн, които се опират предимно на писано в тези две жития. Отговорът на неговата критика е показателен за подхода, който често се използва при оценки на противоречиви данни от исторически извори. Той се състои в датиране на артефакти (в случая ръкописи) по такъв начин, че ръкописите с „предпочитани данни” да се датират като „стари”. Тогава „неудобните данни” се отхвърлят като противоречащи на „стари извори”. В конкретния случай Бернштейн пише, че „най-старият запазен препис на Житието на Методий се съдържа в кодекс от ХІІ-ХІІІ в.”. Ако това е вярно, то „Успението”, отнасящо се към ХІV в., резонно може да бъде атакувано.
Как е датиран този „кодекс от ХІІ-ХІІІ век”, съдържащ препис на Житието на Методий? Ще се занимаем с този въпрос по-надолу.
Славянската палеография за хартията и пергамента
Славянската палеография предполага, че че хартията е заменила пергамента в голяма степен, почти изцяло, в периода 1350-1400. Например известният руски славянски палеограф Соболевски в началото на ХІХ век пише: „14 век е бил време на битка между пергамента и хартията.
Хартията, която в много отношения е по-удобна и което е най-важното, по-евтина, е победила.”
Оттогава според славянската палеография славянските ръкописи на пергамент се датират почти изцяло в интервала от 1000 до 1350 г. Хронологичното разпределение на достигналите до наши дни български пергаментови ръкописи е представено на Фиг. 1.
Западноевропейската палеография за хартията и пергамента
Сред учените от Западна Европа преобладава мнанието за „упадък” на пергамента през ХV и ХVІ век. Типичен пример е мнението на Щутермайстер от средата на ХХ век: „В течение на ХV век пергаментът постепенно се замества от хартия.” Има и специалисти, според които хартията измества в значителна степен пергамента през ХVІ век. Добра илюстрация на тези мнения е статистиката на пергаментните ръкописи в Бодлиевата библиотека (Библиотеката на Оксфорд – една от най-големите в Европа) – Фиг. 2.
Аномалия и противоречие. Изводи
Анализът на „славянските” и „западните” мнения показва аномалия: в Източна Европа, където според самия Соболевски цялата хартия е била внасяна от Запад, е приета теорията за ранен (през четиринадесети век) “триумф” на хартията над пергамента , докато на Запад, където е било съсредоточено производството на хартия и следователно постепенният преход би трябвало да започне няколко десетилетия по-рано, специалистите го датират с почти две столетия по-късно. Налице е противоречие: и двете визии за прехода от пергамент към хартия не може да са верни едновременно. Поне едната от тях не може да е вярна!
Но коя е грешната?
„Западната” е в унисон с историята на технологиите: производството на евтина и същевременно достатъчно качествена хартия вероятно е резултат от въвеждането на винтови преси, а използването на винтовите преси е започвало през ХV век.
„Източната” е базирана на личното мнение на Соболевски, е и приета, защото е удобна за „патриотични” изводи.
Заключението от този анализ е, че най-вероятно версията на Соболевски е грешна, и че резултатът от нея е „състаряване” на голяма група от ръкописи средно с около 200 г.
Това означава, че е много вероятно Киселков да е прав.
Във всеки случай, проверката на датировките на ръкописите трябва да бъде направена много внимателно, с комплексен подход и използване на възможностите на новите технологии.
Същото се отнася и за проблема за етническия произход на светите братя Кирил и Методий.
=============================
Sofia, 13 June 2020 Compiled by B. V. Toshev & J. Tabov (Belogradchik Daily)
bvtoshev 